Дядо Таньо

Дядо Таньо

Понякога е любопитно да се вгледаме в хората с голям житейски опит, които имат на какво да ни научат. Това е история за един обикновен човек, който ме смайва със своята философия за живота. Не вярва в съществуването на Бог и същевременно е по-близо до него от повечето хора.

Запознах се с дядо Таньо преди около 15 години. Той е дядо на моя съпруг. Когато го срещнах бях много впечатлена от неговата природна интелигентност и доброта, каквито нямат много образовани и уважавани от обществото личности, но често са в публичното пространство. С дядо Таньо често си разговаряме и дори се е случвало да поспорим, защото той си отстоява възгледите и трудно приема нови. Сега е на 90 години, и аз му желая да е жив и здрав още дълги години. За съжаление малко се е променил с напредване на възрастта, но важното е, че доброто у него се е съхранило непокътнато.

Участвал е във II-та Световна война. Аз бях смаяна от постъпките и мислите му в това обезличаващо и извращаващо място-бойното поле. Той е бил изпратен на най-опасното място като разузнавач с моторите. Имал е възможност, но никога не е изстрелял нито един патрон, защото съзнавал, че противниците му са хора като него. Дори веднъж е срещнал човек от противниковия лагер, но дядо Таньо хвърлил оръжието и е дал да се разбере, че не иска да стреля по него като вдигнал ръце. И другия човек постъпил така. Разбрали са се с добро. По-късно е ранен в рамото от мина в Унгария и твърди, че това му е спасило живота. Благодарен е за развитието на нещата и не обвинява никого за нищо. Казва, че всичко е късмет в този живот, но трябва и акъл (особено при избора на партньор в живота).

Дядо Таньо е много интелигентен. Той е учил до трето отделение, въпреки че учителите настоявали да продължи да учи, поради финансови затруднения в семейството не е могъл да завърши образованието си. Важното е, че винаги се е интересувал да знае, чете книги и вестници, следи всичко по телевизията и общува с много хора. Изключително кадърен човек. Сменил е доста професии и винаги е бил добър в това което прави. Работил е на въжена линия за дърва, магазинер, комбайнер в селското стопанство, стъклар и дори шивач (сам си е „откраднал„ занаята, като си е купил тайно книгата с която шиел неговия майстор-шивач). Имал е работилница с 2-ма чираци и е искал да отвори шивашка фабрика, но дошъл комунизма.

Дядо Таньо разбира от всичко. Мога да го определя като изобретател и дори си има машини за улесняване на земеделската работа. Направил си е удобства, каквито останалите хора не са притежавали в онези времена- вътрешна тоалетна, топла вода и печка с водна риза за отопление. Умее да ремонтира всичко. Казва, че няма разделение на мъже и жени и затова всеки трябва да разбира от всичко. Когато си отивахме на село, той ни готвеше невероятно вкусно. Сутрин също ставаше да ни запали печката, да свари мляко или чай и други. Вече не може и не му се занимава с нищо. Преди години прецени, че не иска да убива животните, на които до вчера е бил другар, а след това реши да не се занимава и с градината. Дори се вайка какви лоши времена са дошли да няма една бръснарница да го обръснат за два лева, а трябва да се занимава. На всеки му е най-хубаво през годините, в които е бил млад и когато остарее си спомня с мили чувства за миналото. Дори мустаците си махна, защото му е трудно да ги подравнява и може да му се смеят из село.

Сега се е отдал на размисли (обича да седи на припек) и на музика. Голямо удоволствие му доставя да слуша българска народна музика и вечно си тактува. Освен това е ненадминат танцьор и ни учи как танцьорът трябва да се носи по музиката.

Съседите разказват как веднъж повел хорото – направо отишъл най-отпред, грабнал кърпата на човека и поел воденето. Със засилване на такта, дядо Таньо засилвал крачката и сякаш се носел, а не стъпвал. Когато хорото свършило, ясно съзнавайки колко е добър – си направил автореклама. Потупал по рамото човека до себе си, които видимо се задъхвал и потта му течала от него и му казал: “Момче, 23-ти набор” и се потупал в гърдите.

Винаги е умерен във всичко. Съобразява се да не пречи, не преяжда и отскоро започна да си пийва, но винаги гледа да има мярка за нещата.

Много се грижи за здравето си и всеки ден ходи на дълги разходки, но с бързо темпо, за да му се раздвижи кръвта. Дори да вали дъжд не се спира и отива. Аз му се чудя къде е тръгнал и му се възмущавам задето не си взима чадъра, а то чудо – изведнъж този дъжд спира. Вече много пъти ми се е случвало и знам, че не е случайно. Много обича хората и винаги ходи на кафенце да си побъбри.

Интересна и пленяваща за мен е философията му. Изключително добър и прощаващ. Нищо не го ядосва. Например негов познат влязъл в къщата и му отмъкнал храната (съседката го видяла и спряла), а дядо Таньо материалното не го интересува и казва с усмивка: „Нека да има да яде, голяма работа, че взел….” Обикновеният човек ще се вайка, колко е лош, как е могъл да постъпи така и повече няма да иска да го види, но не и дядо Таньо. Той постъпва като един светец. Така се държи и при други проблеми. Например му няма цялата пенсия (това се случва вече няколко пъти, защото започна да има проблеми с паметта) и само може да се повайка с думите: „Брей, къде съм я дянал? Дали скрих някъде парите?” и това е всичко. Маха с ръка и продължава напред. Носят му храна от патронажа и така преживява. Той е предоволен. Прилича ми на героя, който губи всичко и започва да се весели с песни и танци („Алексис Зорбас” Никос Казандзакис).

Понеже е загубил жена си, той е на мнение, че самотата е най-лошото нещо. Негови другари са животните. От година е без куче, защото недоумяваше как така трябва да си връзва кучето със синджир. Така само се озлобява, а то иска свобода. Останаха му само котките. През зимата ги пуска в стаята си. Дори една зима много му се смяхме с едно изобретение. Когато спи си прибира котката под своето одеало. Както си спи, котката на няколко пъти изскача, защото не и достига въздух. Тогава намерил една тръба и я сложил до котката, за да може да диша спокойно и да си спи на топло под одеалото.

Дядо Таньо е много добър и винаги се е хвалел как никога не се е карал с жена си. Уважавал я е, вслушвал се е винаги в съветите и и в техия дом е царяла любовта.

Ще си призная, че от скоро му се сърдя за добрината и имаме конфликти. Той започна да забравя и храни котките буквално по сто пъти. Дава всичкото ни ядене и месо и не се и сеща да помисли дали имаме какво да ядем. Има моменти, в които храни по 7-8 котки по колкото пъти ги види на двора. Определя ни като „стиснати” и „граждани”, защото твърди че им дава по малко. Знам, че е от възрастта и не осъзнава какви проблеми ни причинява, а и прави добро. За него е напълно естествено да си споделя храната с котките. Носят му патронаж и всичко си дели с тях по братски. Ние бихме дали на котките едва след като се нахраним и то с каквото намерим. То си звучи забавно какви “въртели” ни прави, та ще дам за пример как веднъж беше дал една голяма риба, а на нас ни беше оставил главата и, или как от цяла тенджера със скара ни беше оставил едно кебапче.

Той много обича да се смее и обръща всичко на смях. Дори детето да се удари, той се смее, а детето започва да се сърди, че не проявява съчувствие. Колко е хубаво да умееш да се смееш на всичко. Старите хора се вдетеняват. Да можехме и ние така да правим по-често… Благодарен е и се радва на всичко. Когато започне да ни се радва и да ни благодари задето го уважваме ни става неудобно, започваме да му обясняваме, че всичко си е в реда на нещата. Става ни много мило.

В летните вечери край огъня обсъждаме как ще направим стогодишнината на дядо Таньо. Той грее от щастие и ни обяснява колко е важна нагласата да доживее до тогава. Неговите връстници нямат подобни разбирания. Те все обясняват колко са болни и не могат нищо, сами си внушават, че това е в реда на нещата и е от възрастта. Това наистина се случва и губят здравето и силите си.

Точно днес се видяхме с кумовете ни и стана въпрос за тяхната баба Бойка, затова реших, че трябва да го спомена. Тя много обича да се грижи за градината си и казва, че човек трябва да се радва на растенията и да им говори. Едно лято само нейните домати оцеляли в цялото село от киселинните дъждове. Нещо я накарало да ги напръска със син камък, а по начало никога не ги пръска. След това давала на съселяните си домати, а те и давали други продукти от благодарност. Чувала съм подобни истории за оцелели градини в манастири и съсипана продукция в околността от градушки и други природни бедствия. За мен това чудо е като проявена божия милост към някои хора.

Смятам че именно доброто у тези хора ги съхранява да са така здрави физически и не ги сломява психически през годините. Убедена съм, че над тях бди някаква невидима сила. Дядо Таньо я нарича късмет в живота. Не е важно как ще я определим, а да я заслужим с нашите настоящи мисли и действия. Ние градим бъдещето си и всичко зависи от нас.