За кое? II част

Познавайки добре Иван, човек се чуди как изобщо е оцелял в казармата. Та той винаги е попаднал в някакво недоразумение, винаги ще намери на какво да се учуди. Дори, че булевард „Патриарх Евтимий” се намира там където е била винаги. Средно статистически вероятно честичко го глобяват, понякога дори го пускат с предупреждение, случват му се леки злополуки. Даже приятелите му казаха да си продаде колата, защото все е поочукана.

Според мен всичко си е до човека. И не винаги не е видял пътния знак или светофара. Понякога му удрят колата дори когато е спрял. Просто няма късмет. Дали е до философията му? Възможно ли е с мислите си да предизвиква подобни конфузни ситуации? Каква роля има отношението му към Бог и дали има пряка връзка със съдбините му? В никакъв случай не го определям като нещастен. Той си е доволен и усмихнат от живота, но като всички нас си има несбъднати мечти. От това как ще ги преживее и пречупи се определя и щастието му.

Умен и упорит човек е, дипломира се като инжинер. Обаче няколко пъти ходи на изпити за шофьорска книжка. Вече не им помня бройката. Първия път листовките си ги беше решил без грешка, но беше разменил номерата им в протокола Съответно всичко беше грешно – курсистът с най-много грешки в историята на СБА. След като взе листовките го допуснаха на изпит по кормуване. След него каза, че е вбесил много изпитващия от КАТ. Само да вметна, че понякога малко бърка ляво и дясно-дори си мислех, че се шегува с мен. На изпита минал на червен светофар и ядосания вече изпитващ му наредил веднага да завие на дясно и да спре, а той взел че направил ляв завой с нарушение и меко казано побъркал катаджията. В крайна сметка с упоритост взел книжка при поредния опит.

Когато кара кола – не вижда никой познат по тротоара, независимо колко му ръкомаха и свирка. Той и пеша да мине покрай нас обикновено не ни вижда и разпознава. Не е важно дали в този момент носи очила. Те уж трябва да му помагат, но той просто си е леко отнесен, малко разсеян и това е част от неговата същност. Дори когато го викаме и му свиркаме това сякаш не се отнася за него. Дали неговата скромна особа не го кара да си мисли, че това повикване в живота не се отнася за него? Дали така пропуска шансовете си, защото си мисли, че не е толкова значим за този свят, а някой друг е по-добър от него? Вероятно затова си няма спътница в живота? Не си е повярвал. Не вижда, че е като всички нас. Всеки си има недостатъци, но и някакви заложби. Не бива да слагаме ограничения, защото всичко и всички се променят непрекъснато.

Ние винаги си заслужаваме живота, който получаваме. Пишейки горните историйки се чудя дали системата и липсата на индивидуален подход към личността не са виновни? Иван е страшно изобретателен и умен, а попада в някой ситуации поради объркване от притеснение. Особено попадайки в една побъркана система, наречена казарма е нормално да бъркаме. Но как човек знае сложни формули и трактати, а бърка ляво и дясно? Всъщност оправдания винаги се намират.

Дали да обвиня кармата, наследството или личността? Съществуват хора каръци. Но кога се променя късметът? Има хора, които са печелили милиони от тотото и споделят, че малко след това са загубили всичко и са много нещастни. Привърженици на такива теории смятат, че късметът им се е „изсипал” наведнъж и сега ги чака нещастие. Подобни са изказванията за хора намерили злато и целия род умрял за кратък период от време. Хората вярват в магията на „прокълнатото злато” от оставилите го турци и така си обясняват случилото се. Но ако не вярват дали щяха да имат подобна участ? Мисълта разболява или лекува хора. Мисълта е енергия, която гради реалността. Айнщайн казва, че човек не може да очаква промени в настоящето ако действа по стария начин…. Вероятно и Иван трябва да промени нещо в себе си и в своите мисли. Въпросът е дали иска, защото може да е доволен от това което има.

Иван е душата на компанията. Все ще ни разсмее, все ще направи някоя беля без да иска и винаги ще помогне безвъзмездно. Голям приятел и ненадминат танцьор. На хорото все е с различна крачка от останалите и когато започнем да се шегуваме с него за това той не пада духом, като ни обяснява, че другите бъркат, разминават им се движенията и музиката, а той много добре ги синхронизира. Има собствен и неповторим стил на танцуване. Често пъти дори сядаме да го гледаме и да се посмеем на движенията му. Те са просто уникални, като на голям актьор, участващ в собствено шоу. Приятелите го подстрекават да участва в различни шоу –конкурси за пеене и танци. Обича българската музика и изобщо е голям традиционалист. Дори ни прави забележки ако използваме чуждици, когато си има толкова хубави български думи.

Веднъж, още бяхме ученици и го поканих да отидем с компания да караме кънки на лед. Той ми обясни колко добре карал кънки и какви пируети правел. Аз съвсем естествено му повярвах. Отидохме и това бяха най-смешните кънки в живота ми. Толкова съм се смяла, че даже падах на леда, защото от смях не се задържах за мантинелата. Иванчо едва стигна с кънките до пързалката. След това той изобщо не можеше да се задържи прав на леда, а тялото му, сякаш беше локумено, все се огъваше настрани. Започваше да ръкомаха усилено с двете си ръце с цел да запази все някакво равновесие, но картинката беше повече от комична.

Нямам представа защо този човек не процедираше като всички останали и не караше полека придържайки се за мантинелата с едната си ръка. Той отиваше все към средата, блъскаше се ръкомахайки енергично и все падаше. В центъра на пързалката просто се застояваше, защото не можеше да се изправи на крака, но упорито правеше опити, сякаш ще вземе да успее да го направи. Съответно пречеше на хората, които караха наистина добре и те все го хващаха от двете му страни и го отвеждаха до мантинелата. Вперените погледи на всички оставаха незабелязани за упорития кънкьор, защото се беше вглъбил в своята единствена цел-да отиде да кара на центъра.

Сякаш някой му е платил да направи голям шоу-спектакъл и го заснемат, а той проявява невиждана сериозност и съсредоточеност. Всичко това продължи час и нещо. Не сме спряли да се смеем – и познати и непознати се заливахме от смях. Съжалявам, че по онова време нямахме как да заснемем тези уникални по рода си движения, защото на човек му е бедна фантазията да ги пресъздаде и изобщо да си ги представи. Можеше сега да е звезда в Youtube…

Изключително открит човек. Далечен е на всякакви преструвки и интриги. Никога не крие неуспехите и проблемите си. Отиде на кандидат-студентски изпит и какво сподели с компанията си? За задачите и дума не обели, но разказа комичните си неволи преди изпита. Чака подранил пред университета и не стига, че се притеснява за изпита, ами започват да го тревожат засилващи се позиви на природата. Ужас! Гледа сградата заключена. Наоколо се намират борчета и се скътал нейде там, под едно не дотам уютно дръвче. Свършил си работата и доста се поизпотил от притеснение задето няма тоалетни или по-скришно място. На кой не му се е случвало да търси по прекрасните ни улици някаква тоалетна или заведение… На никого не му е чуждо. Но сега проблем се явила липсата на тоалетна хартия. Всъщност не и за изобретателния Иванчо. Освен игличките по борчетата, които очевидно отпадат като вариант в ръцете си носел  и четиризначните таблици, взети назаем от приятел. Във всяка книга има не чак дотолкова необходими първи и последни страници. Именно те  послужили чудесно на нуждаещия се. Сигурна съм, че ще прозвучи грубо, но едно време се шегувахме, че Иван е намерил още едно предназначение на таблиците.

Телефонните разговори при Иван също не са обикновени. Веднъж го придружихме до уличния телефон и си заслужаваше. Тогава нямаше други телефони. Иванчо набра номера, стотинката падна в телефона и отсреща се обади мъжки глас. Практичното момче съвсем по мъжки започна да се представя, бързаше, но някак всичко беше неуспешно. Упорит по природа, в продължение на доста време правеше безуспешни опити да започне да говори и много настояваше, че е важно и няма повече монети. Накрая се чуха едносрични отговори като: „Да, да.” След разговора разбрахме смисъла на провалените опити за разговор:

–          Ало, чичо Петко, Иван се обажда за…

–          …

–          Иван е, на Атанас и…

–          Иване, затвори телефона, защото…

–          Ама, аз нямам други монети.

–          Затвори телефона, защото и без това си объркал номера!

Дори семейните разговори не винаги са му успешни. Например сестра му му звъни, за да го попита нещо важно и има последни импулси. Той нещо не дочува, казва просто едно: ”имате грешка” и затваря цели два пъти телефона на отчаяното момиче.

Случва се да звънне и да пита защо го търсим, изобщо всичко се случва с такава комична личност в живота. Каква ирония? Да си комик, но не на сцена като актьорите за малко. Те надали имат толкова смешни сценарии понякога?

images16

Комичните случай на Иванчо нямат край. С носталгия си спомням онези ученически години, когато в тях ставаха най-хубавите купони. Родителите му често го оставяха да продава в тяхното магазинче и отиваха на вилата. Строгия му баща винаги го предупреждаваше да не прави купони, а той винаги ни събираше и дори идваха и непознати младежи от квартала дето чули, че Иван е сам, което автоматично означава само едно-ще има купон. То си беше като в хан.

Освен веселбата на купона, любима част ми беше цялата компания да обсъждаме какво са заварили този път родителите му. За баща му беше голяма мистерия как така има стъпки от обувки по тавана и как са изпити три кашона водка в магазина за три дни (такива шеметни продажби никога не са реализирани)- а тях някой ги беше задигнал от спалнята, която понякога служеше и за склад. Голям купон си беше тогава… Но не и за майката на Иван, която чистейки намерила едно шише с ракия, скрито до леглото му. Била сигурна, че той е станал алкохолик. Колко сълзи проляла горката, докато Иван не се върнал от лекции и и обяснил че това е забраво шише от някой купон…както си беше. Има майки дето все си мислят най-лошото.

Една сутрин, майка му така му се ядосала, че се прибрал пак по никое време, че на сутринта го поздравила със сръбската песен „Доброе утро пиянице”.  Успокойтелното е, че Иван дори и сега си пие с голяма мярка и опасенията са били напразни. Пролятите сълзи са били напразно.

Щастлива съм да имам в живота си толкова цветуща личност, изпълваща сивия живот с много смях. Случките му са много и дори има такива, които не искам да споделям. Всяка среща с него е много мила и никога не съм го чула да се оплаква. Никога не ни натоварва с нищо. Ех, какъв човек… Сега е станал по-сериозен и отговорен, дори сдържан. Изобщо… станал е възрастен. Но все още ни разсмива до сълзи и всички се превиваме от смях. Доста по-рядко се случва, но вероятно, поне така се надявам, ще си се смеем цял живот, а може и след това?!