За кое?

3da533026bdb4ed9e9fef0dcc52c1acf

 

Природата има всякакви чудати и редки екземпляри. Така е и сред хората, но тяхната уникалност обикновено се слива с тълпата, остават незабелязани от нашата надпревара с времето. Мислим за случките от живота им като случайност и късмет, а не за определено предизвикани събития от тяхната личност. Всеки човек си има своите особености и чудатости, като повечето хора строго си ги кътат нейде там. Гледаме да се сливаме като капките вода в морето, защото различията контарстират и понякога не са толкова привлекателни.

Е, има си хора, които обичат такива предизвикателства. Същевременно всички притежават невероятно уникални и талантливи качества, които не винаги изплуват на повърхността. Ние наблюдаваме само малка частица от същността на някого. Не бива да оценяваме хората с лекота, защото това е много труден урок за самите нас в живота. Трябва да помним, че всеки човек е една необятна вселена. Реших да споделя няколко от многообразните случки с моя приятел от младешките години, защото той е толкова обикновен човек за всички, които го познават най-общо и същевременно толкова комичен за близките си, че е като черния и белия цвят едновременно.

Ще използвам друго име, за да не обидя нашия добър приятел. Толкова се чудих как да го назова, за да му приляга и вариантите ми се струваха все несполучливи. Не е вярно, че името няма значение. Да вземем името Маргарита. Всички горди собственици на това име задължително са властни личности, и май е по-добре да не продължавам с имената. Накрая стигнах до компромис и се задоволих с популярното име Иван.

Важна негова черта е неговата разсеяност. Вечно не е разбрал нещо и при него изненадите нямат край. Също като малко дете е, и на вечните неяснотии трябва да му се смееш, а не да се ядосваш, защото не го прави нарочно, това е част от неговата личност. Много обичам да чувам поредното му велико откритие, което за нас си е нещо толкова нормално, колкото въздуха: „ама това така ли било? Ей, пък аз си мислех….”

Ако трябва да го опиша с една дума, то това е: “За кое?” – Вечния объркващ въпрос на моя приятел. Ти му обясняваш и се палиш, а той вмъква най – неуместното: “За кое?” и направо не знаеш какво да му кажеш. Всичко започва отново с повече търпение.

В крайна сметка все си пати от тази разсеяност. Не може след купон цялата група да се качи в точния автобус, само наш Иванчо да се качи във втория и да се чуди и вайка къде са се дянали всички. Приятелите си го познават и веднага ще намерят начин да си го намерят и приберат. Всеки ще каже, че са били леко почерпени, и това е така, но дори и без наличие на това подвеждащо и оправдателно питие той ще намери нещо да сбърка. Такава му е природата – да прави нещата различно. Всъщност винаги си отстоява позициите и дори в училище си държеше на възгледите. Не приема нищо на доверие и винаги остава верен на собствения си вътрешен глас.

По отношение на неговата разсеяност трябва да спомена, че и родителите имат не малко инциденти. Дали не е наследствено това вечно бъркане? Веднъж на междуградска бензиностанция забравили малката му сестра. Сетили се чак след половин час, че тя не е в колата….

 

Дори ще споделя последния случай на объркване в по-днешно време за доказателство, че хората трудно се променят. Семейството му било на вилата в Стара планина. Иван и майка му отишли за гъби около 9 часа сутринта с много чанти за гъби и 500 мл вода за пиене. Иван си изпечатал от Google maps карта на голям район, защото мислели да се отдалечат малко повече. Тази вила е тяхна от 20 години и са имали не малко случаи на обърквания в планината, дори веднъж бяха загубили тъщата за три часа – всеки си мислел, че тя е с другия за гъби и когато се прибрали разбрали за недоразумението. Голяма суматоха…, но никога до този момент те не се били губили. Та, гъби не намерили, но много се отдалечили и объркали. От време на време си давали кураж като се забавлявали с въпросната карта, която за нищо не става в тези условия, но нали я носели в джоба и разглеждали с надежда за познати постойки и гори. Преминали през три възвишения и долчинки, катерили се, дърпали и се хващали за каквото могат, срещали змии, примирали от глад и жажда, изподрали се и все пак не загубили дух, защото не искали да се предават и замръкват в планината. Имали мобилен телефон, но дори да се обадят на бащата как да му обяснят къде са? Спасявала ги мисълта, че все ще се справят като слязат на ниското и намерят асфалтиран път в края на деня. В крайна сметка успяли да се спасят сами и да намерят вилата едва към 4:00 часа следобяд. За такива подвизи и приключения трябва да имаш смелост и упоритост.

Много е смел, дори жертвоготовен. В младешките години на тяхната вила сме брали много гъби и дори сме си позволявали да ги ядем. Само сигурните, но си е рисковано. Тогава Иванчо ядеше гъбите като най-смел, а ние бяхме по-предпазливи и ги дояждахме в края на вечерта.

Да се върнем на нашия герой. Възпитан от строг родител, си остава едва доловимо подтиснат и леко притеснителен. Много умен и красив, дори забавен, но задължително скромен. Няма представа, че на този свят има нещо като капризи, а при лек допир с тях, но задължително у другите хора (предимно женски опити) веднага ги разсейва.

Всъщност, той не познава още едно качество – мързела. Никога не го практикува. За него важи поговорката: „Залудо работи, залудо не стой!” Всяка отпуска работи на вилата. Ама само как си измисля неща за ремонти… На друг няма да му хрумне да събира от планината сходни по размер камъченца, колкото железното левче и да ги лепи едно по едно, с внимателен подбор на една немалка подпорна стена. Направо си усложнява живота. Друго начинание беше разширяването на мазето – надолу, защото човек така не се чувства комфортно във въпросното помещение и трябва да внимава да не си удари главата в тавана. Трябва да отбележим, че подът на мазето е само от камъни и че работата на миньорите изглеждаше като детска игра в сравнение с това – да копаеш наведен с кирка твърд като бетон под. Ей такива си ги съчинява, за да не скучае, защото не е от младите хора дето скитат по нощен живот. И той излиза с приятели, но е много умерен.

Той е толкова обикновен, че чак може да учуди с обикновеността си. Обича да се слива със сивото общество. Купува си обувки от магазина, и прибирайки се ни среща и започва да търпи упреци, задето си е купил абсолютно същите обувки, каквито носи и в момента на краката си. Аз си мълча. Какво значение има, а и ми е неудобно да коментирам. Това показва, че за него обувките имат само функционално значение да предпазват краката от неравенствата по пътя и от дъжд и сняг. По отношение на модата тогава нищо не посмяхме да му кажем, но често се е случвало да търпи упреци от двамата си приятели. Такива обувки биха носили неговия баща, дори и неговия дядо, но не и младежите дето сега обикалят по моловете. Толкова практичен човек няма. Никога не го интересуват парите и материалните неща по обичайния начин. За съжаление, жените гледат и подбират лъскавите мъже, дето са със скъпи телефони и маркови дрехи, и понякога нямат пукната пара за нещо смислено. Иван подхранва нуждите на семейния бюджет, а не егото си.

Иванчо е от онези типажи дето винаги ще е заобиколен от някакви комични ситуации и ще си изпати. Ядосва се, но винаги разказва и преживява нещата с насмешка. За нашата компания той е вечния карък. Има си такива хора дето не им върви. Моят мъж все му казва, че всички неприятности му се случват защото не вярва в Бог и го кара да запали свещ в църквата. Той е като онези учени дето приемат нещо само ако го видят и пипнат-практик.

На всички ни е приятно да се смеем на чужд гръб, но редовно и ние сме в кюпа. Например като тинейджъри отиваме по Изкърското дефиле на вилата му с коли. Пътят е прав, главен, караме точно до релсите на влака и изобщо нищо не може да накара човек да се зачуди дали е в правилната посока. Но не и нашия прител. Зачуди се дали не се завивало в ляво и отидохме, чудихме се, лутахме се и накрая питахме, та се връщахме обратно. Колко го мъмрихме тогава и дори му казахме да не се обажда за пътя, нищо че ние не сме ходили там. Вилата се намира високо в планината и там пътищата са доста офроуд. Съвсем заслужено след това никак не му вярвахме като ни караше да се изкачваме по едни пътища в планината дето направо не приличаха на пътища. До последно имахме съмнение къде ще се озовем. Добре е, че сме били млади и сме се шегували и заливали от смях с тези несгоди. Та мисълта ми е, че често пъти и ние сме въвлечени в тази каръщина.

Отишли сме на пикник и заваляло дъжд – Иванчо виновен. Ако отидем за риба и не кълве – пак той го отнася. В сравнение с повечето средно статистически хора при него несгодите винаги са в повече. Например всички ни е валяло дъжд, но той за компенсация ще е изгорял много осезаемо и то на половината лице или на очила, или нещо подобно. Като го погледнем после с тази огромна разлика падаме от смях. Ама все на него ще се случи.

Според обясненията на Иван той не винаги е виновен. Ама кой изобщо се признава за виновен? Всъщност има истории, които потвърждават това твърдение. Като едно съвсем безобидно сутрешно кафе с гостуващия му тогава свако. В тази прекрасна слънчева утрин те седнали да пият кафе на сладки приказки. Това кафе и двамата ще помнят во веки веков. Надигат си те чашките, отпиват от ароматната чернилка, ококорват се направо едновременно и тичат да плюят поетата глътка кафе. Оказало се, че майка му била смляла едни много люти чушлета на лют пипер и в същата мелничка си смляли прясно подлютено кафе. Как да подуши лютивина в кафето?

Веднага се сетих, че веднъж аз го почерпих с подобно кафе на неговата вила. Отново нямаше вина и доста се смяхме. Там няма течаща вода и използвах течностите от бутилките наоколо. Сварих кафе в джезвето и усетих миризма на алкохол, но сметнах, че хората са си греяли ракия. Поднесох на приятелите ароматно кафенце и естествено Иван си пийна от него. Доста плю и не ме упрекна, а само ме подиграва до ден днешен.

Само като се сетя за Иван и започвам да се смея. Ама си се смея без причина. Той малко недовижда-има малък диоптер, но си е малко инат и отказва да носи постоянно очила. Това, но разбира се това е на последно място, също му коства много недоразумения. Любимата ми случка по този повод, а те са много, е свързана със сестра му.

Тя отива някъде и го оставя без ключ дълго време. Той като по-голям батко само седи и я чака пред блока, събира материал и се надъхва как ще я насоли пиперливо пред приятелите си. Ние сме младежи пред блока на пейката и се забавляваме със сладки приказки. Започва да се смрачава. В далечината се задава фигура на стройно момиче. Иванчо хуква към нея и вървейки започва да и нарежда обида след обида. Всякакви цветущи прилични и не до там приемливи думи излизат от устата му с цел да накаже сестра си. Наближавайки я, с притеснение открива, че въпросното лице може и да не е сестра му. Острия му математически ум преценява, че може и да се измъкне чист от случилото се. Не стига, че чака няколко часа, до тоалетна няма къде да иде и гладен… Не може той да бъде опорочен когато сестра му е виновна.  Ако продължи да бълва не до толкова прилични думи и подмине въпросното лице, то това момиче ще прецени, че всичко изказано до този момент се отнася за някой, който върви зад него. Иванчо наближава жената, поздравява я, защото се оказва една съседка, подминава я и упорито продължава да псува някого. Цялата доскорошна компания на Иван (всички сме от блока и знаем всичко) следи с интерес случващото се и едва се сдържа да не избухне в буен смях. Не ми е лесно да пиша – след толкова години отново се разплаках от смях и си взех носна кърпичка. Та ако се замисли човек в този блок си знаем всичко. Има клюки за хора дето дори не познавам, но какви ли интимности не знам. И съвсем естествено, въпросната съседка, водена от чисто любопитство, се обърна назад, за да види на кого се кара така цветущо наш Иванчо. Жената съвсем се същиса като видя, че няма никого след нея, а момчето продължава да си обижда въображаемия приятел. Може би ако Иван и се беше извинил, защото се е препознал тази история щеше да загуби част от чара си. Забавлява ни идеята, че след този случай жената го мисли за малко смахнат, а и тези на които е споделила.

Иван има подобен случай по време на казармата. Излязал от казармата, с униформа е и тъкмо ще се качва на влак. Вижда униформен човек, трудно му е да види добре какъв чин има, но започва да се притеснява как ще го накажат. Започва да набива крак, да козирува и на висок глас да поздравява наближаващия униформен както си му е реда. Разбира се, Иванчо започва едно обилно потене, включващо развихреното му въображение с идеи как ще го накажат. Нещо не е наред. Наближилия вече човек едва си сдържа усмивката. Ще има да разказва цял живот. От уважение също си доближава ръката до главата и казва на ошашавеното войниче толкова неочакваните думи: „Свободно!” Иванчо се кокори и чуди какво става. След малко се поуспокоява и вижда, че въпросния човечец е кондуктор на влака. Какво облекчение… и срам.